Откъде да започнете

Езерата са разположени между 2100 и 2500 метра и всяко носи името си според формата: Сълзата заради бистротата си, Окото — най-дълбокото циркусно езеро в България с 37,5 метра, Бъбрека, Близнака, Трилистника, Рибното и Долното езеро. Оттичат се едно в друго надолу по циркуса и затова обиколката се чете като едно стълбище от вода, а не като седем отделни места.

Лифтът от Пионерска спестява около час изкачване и ви оставя близо до хижа Рилски езера. Оттам стандартната обиколка минава покрай долните езера до заслона над Сълзата, откъдето е правена всяка снимка, която сте виждали, и се връща обратно. Не е труден преход, но е висок, а времето на 2500 метра не е времето на паркинга.

Това е и най-многолюдното място в българските планини. През юли и август в събота и неделя по пътеката към заслона се чака на опашка. Езерата са свещено място за Бялото братство, което всеки август се събира тук за Паневритмията — добре е да го знаете, ако пристигнете на 19-ти и заварите няколко хиляди души в бяло около Бъбрека.

Основан през X век около килията на Иван Рилски, покровителя на страната, манастирът преживява османското владичество, пожар и двайсети век почти невредим. Това, което виждате днес, е основно възстановяването от 1830-те и то е забележително: черно-бели раирани аркади на четири етажа около двор, а в средата — Хрельовата кула от 1335 г., оцеляла от средновековния комплекс.

Стенописите в главната църква са от 1840-те, част от тях на Захари Зограф, и заслужават повече време, отколкото повечето посетители им отделят. В музея се пази Рафаиловият кръст — дървено разпятие с около 140 библейски сцени и над 600 фигури; монахът, който го е правил, работи дванайсет години и ослепява, докато го довършва.

Манастирът е на 1147 метра в залесена долина и естествено се съчетава с преход. Пътеката до пещерата и гроба на Свети Иван, където той живее като отшелник, отнема около час в едната посока и почти веднага ви изважда от тълпите.

С 2925 метра Мусала е покривът на полуострова. Името идва през османотурски от арабски и обикновено се тълкува като „близо до Бога“ — нещо, което върхът заслужава в ясен ден: гледката стига до Пирин, Родопите и при изключителна видимост до самия Олимп.

Стандартният маршрут тръгва от кабината Ястребец над Боровец, която ви качва на 2369 метра и спестява по-голямата част от изкачването. Оттам пътеката минава покрай Мусаленските езера и хижа Еверест до последното скалисто издърпване към върха, където от 1932 г. стои метеорологична станция. При добри юлски условия това е праволинеен преход, по силите и на подготвен начинаещ.

Условията не винаги са добри. Мусала си прави собствено време, облакът може да затвори върха за минути, а северните улеи задържат сняг до юли — всяка година някой ги подценява. Другото ограничение е последната кабина надолу; проверете я, преди да тръгнете, защото слизането пеша до Боровец с уморени крака добавя дълги два часа.

Витоша става първият природен парк на Балканите през 1934 г., а най-голямата ѝ странност са каменните реки — морени, ленти от гранитни блокове, спускащи се стотици метри по склоновете, образувани от замръзване и размразяване в края на последната ледникова епоха. Такива полета има на много малко места по света, а най-голямото тук, при Златните мостове, е дълго километър и половина.

До самия Черни връх се стига за два часа от Алеко, който се обслужва директно от София с градски автобуси и кабинков лифт. Може да станете от бюрото в центъра и да сте на връх от 2290 метра за два часа без кола, което е почти уникално сред европейските столици.

Тъкмо тази достъпност подвежда хората. Билото е без ориентири в облак, улеите за слизане си приличат, а ПСС е викана тук повече, отколкото скромната височина подсказва. Зимата вятърът горе е истински алпийски проблем, на четиридесет минути от трамвайна спирка.

Вихрен е с единайсет метра по-нисък от Мусала и значително по-тежък ден. Планината е мраморна и това променя всичко: светла е, с остри ръбове и наистина хлъзгава, когато е мокра, така че лек дъжд може да вдигне трудността на слизането, а не просто да го направи неприятно.

Повечето хора тръгват от хижа Вихрен на 1950 метра, до която се стига по черен път от Банско. Стандартният летен маршрут се изкачва равномерно през циркуса Казана преди последната скалиста част. Северният подход е друго и по-трудно нещо и не бива да се бърка с него — а хората го бъркат.

Причината да дойдете е това, което е до него. Кончето — острият като нож рид, свързващ Кутело с Бански суходол — на места е широк метър, с осигурително въже и смъртоносна пропаст от двете страни. Появява се в аматьорски списъци, все едно е разходка. Не е, отнело е човешки живот и не бива да е ничий първи излет в Пирин.

Това не са толкова планини, колкото скулптура. Двеста милиона години ерозия са оставили поле от червени и охрени пясъчникови кули, простиращо се на около трийсет километра, с най-високи около 200 метра. Всяка форма има име и народна история — Мадоната, Конникът, Ученичката, Монасите — и историите обикновено са за някого, вкаменен заради прегрешение.

Крепостта Калето е причината да дойдете, а не само да гледате. Римляните строят първите стени тук през I век, използвайки самите скали като естествени бастиони, а българи и османци я разширяват. Може да се изкачите през три двора до върха, като последната част е стръмно стълбище, изсечено в скалата, със сериозна пропаст отстрани.

Градчето долу е малко и тихо, а пещерата Магура с праисторическите си рисунки с прилепно гуано е на половин час. Това е крайният северозапад, далеч от София и до голяма степен пренебрегван от чужденците, което е голяма част от чара му.

Триградската река прорязва ждрело, едва достатъчно широко за пътя, със стени, издигащи се на 300 метра от двете страни, и после изчезва изцяло в пещерна паст. В Дяволското гърло тя пада 42 метра в подземна зала, достатъчно голяма да побере катедрала, и вдига шума, който дава името на мястото.

Странното е какво става после. Нищо, което е влязло в сифона, не е излязло. Оцветяващи тестове и пуснати предмети никога не са намирани надолу по течението — оттам идва местното твърдение, че тъкмо тук Орфей слиза в подземното царство за Евридика. Целите Родопи са земя на Орфей, а тук географията прави мита да звучи почти разумно.

Влиза се през изкуствен тунел и се излиза по 301 стъпала покрай ревящата вода. Залата е наистина внушителна и наистина шумна. Носете дреха; вътре е студено и мокро, каквото и да е времето навън.

Райското пръскало пада около 124 метра от Ботевския масив, което го прави най-високия водопад на полуострова. Захранва се от снеготопенето, така че през юни е внушително, а в края на август може да е тънка струйка — тук моментът има по-голямо значение, отколкото на повечето места.

Преходът тръгва от Калофер и се изкачва през Национален парк Централен Балкан до хижа Рай, после покрай водопада и нагоре към Ботев на 2376 метра. Дълъг ден със сериозно изкачване накрая, а на върха има метеорологична станция и съответен микроклимат: вятърът на Ботев често е най-силният, измерван в страната.

Това е и историческото сърце на България. Върхът носи името на Христо Ботев, поета и революционер, убит наблизо през 1876 г., а Калофер под него е родното му място. Да се изкачиш тук на втори юни, когато цялата страна спира за сирените по обяд, е различно преживяване от всеки друг ден.